Оценка в IMDB: 7.2

Оценка в Rotten Tomatoes: 62% (критика) vs. 71% (фенове)

Оценка Cinema Sistars: 6/7

Жанрът на биографичните филми винаги ме е очаровал. Истории за реални личности, обикновено разказани от чудесни актьори, които те вдъхновяват, ужасяват или просто предизвикват любопитството ти. Проблемът при тези филми е, че лесно могат да размътят истината, да ти покажат само бялата страна от живота на един човек, особено ако е популярна и обичана личност – тогава често се изпада в една двучасова ода за него (Хвани ме ако можеш). Друг път залитането е към тъмната страна – дай да извадим колкото се може повече кирливи ризи и да видим как образът на този човек потъва (Ловец на лисици). Средният път е да се разкаже посредствено понякога доста интригуващ жизнен път, но поради баналността в начина на игра, сценария и заснемането, да ти остави просто привкус на прозявка и да го забравиш в минутата, в която го изключиш (Пианистът). Към биографиите не бива да се подхожда и с прекалено големи очаквания, защото не всеки филм е на нивото на „Чаплин“, „Речта на краля“ или „Ерин Брокович“.

„Човекът, който познаваше безкрайността“ е прекрасен биографичен филм. Той е екранизация на книгата „The Man Who Knew Infinity: A Life of the Genius Ramanujan“ (1991 г.) на американския биограф и есеист Робърт Канигъл. Разказва за живота на Сриниваса Рамануджан, гениален самоук математик от индийски произход. Той дава напълно нови, оригинални и изключително нетрадиционни резултати, като тези свързани с простите числа на Рамануджан и формулите за разлаганията на целите числа, които разкриват изцяло нови области на изследвания и вдъхновяват математиците за множество произтичащи от тях изследвания. Филмът проследява сътрудничеството му с английския математик Годфри Харолд Харди от Кеймбриджкия университет и опитите му да получи признание за работата си от научното британско общество. Действието на филма се развива главно във Великобритания по време на Първата световна война (1914-1918) и още по конкретно – в пределите на самия колеж Тринити. Индия се появява като фон от време на време, напомняйки за корените на главния герой и връзката му със семейството.

Именно оттук започват качествата на филма – той не залага на ефекти, бляскави картини или дори исторически контекст. Биографичният разказ е по-скоро като спектакъл с тесен актьорски състав. Декорите са малко за сметка на прекрасната актьорска игра. Главните роли са поверени на Джеръми Айрънс (проф. Харди) и Дев Пател (Рамануджан), които са просто фантастични. За пореден път се възхитих на лекотата, с която Айрънс влиза в кожата на своите герои и на начина по който чрез своята студенина предава истински и топли чувства. Това, което допълва качествата на филма е, че Пател не му отстъпва ни най малко. Двамата се сработват перфектно на екран, което увеличава киноманското удоволствие. Освен тях можем да се насладим и на играта на Тоби Джоунс (Цветният воал), Джеръми Нортъм (Ема) и Кевин Макнали (Карибски пирати), които пресъздават математически светила като Литълууд, Бъртранд Ръсел и Пърси Макмахън.

Режисьор на филма е Мат Браун, за който това е едва втория режисьорски проект досега. Работата му е много добра с отношение към детайлите – близки кадри на героите във филма, проследяващи емоциите; отношение към детайлите, като например факта, че върху тревата в Кеймбридж могат да стъпват само професорите, предаване на усещането за академична атмосфера чрез цветове и картини. Тези техники допълват интересния сценарий и актьорската игра. Когато казвам сценарий не трябва да си представяте прекалено динамично действие. Това е разказ за работата, приятелството и любовта в най-различните й проявления – към работата, към математиката и към любимите хора. Не са пропуснати и по-отрицателните черти на героите – самонадеяност, студенина и др., защото те са хора и допускат грешки. Като акценти присъстват темите за религията, расизма и войната.

Един от големите плюсове, които аз като тотален неспециалист не бих могла да хвана, но както се казва – хората са се погрижили е факта, че по сценария са ползвали като консултанти математиците Кен Оно и Манжул Баргава, благодарение на което и специалисти в областта и кинокритици признават достоверността на предадените научни факти. В една сцена Айрънс обяснява разлагането на целите числа, толкова ясно, че за пореден път си помислих колко прекрасен и необятен е светът на цифрите и как ако се намери някои да ти го обясни с думи прости много неща могат да ти станат ясни.

Мога да доближа филма до „Красив ум“, но с доста по-симпатични герои. В този ми хареса английската изтънченост, с която е разказа историята. Има едновременно обраност и вътрешно напрежение. Един от минусите според мен е липсата на добра музика за фон. Не че е важно, но допълнително щеше да въздейства на сензорите на зрителя. Някои критици могат да го обвинят в мудност, но това не е така ако човек следи историята и напрежението, което стои зад всеки труд и опитите ти да го покажеш на бял свят. Други могат да останат разочаровани, че не се е отдало повече внимание на социалните проблеми или въздействието на Първата световна война. Пак искам да посоча – това е филм живота и работата на една личност, за която тези неща наистина са били само фон и не са оказали по-голямо въздействие, именно заради това на тях не се отдава прекалено голямо внимание.

„Човекът, който познаваше безкрайността“ през 2016 г. беше показан в програмата на фестивала Киномания, а наскоро беше излъчен и по Кино Нова. За мен – той си заслужава гледането, затова ако ви попадне – не се двоумете. На въпроса – има ли оригиналност в простите числа?, отговорът е – ще се изненадате!

Четете още:

Киномания 2018 – от 15 до 30 ноември

Що е то холивудски военен филм?

Мамма Миа: Отново заедно!/ Mamma Mia! Here We Go Again (2018) или хареса ли ми повторната среща?