Оценка в IMDB: 6.5

Оценка в Rotten Tomatoes: 59% (критика) vs. 62% (фенове)

Оценка Cinema Sistars: 7/7

Всеки има филми, които свързва с детството и с едни от най-хубавите моменти пред големия или малкия екран. Когато бях малка, някъде 7 годишна родителите ми за първи път ми пуснаха филма „Чудото на 34-та улица“, за което им благодаря безкрайно. Оттогава насам той е сред задължителните ми филми през декември и почти не съм пропускала година да си го пусна и да се заредя с положителна енергия. На определен брой филми знам репликите, мимиките и жестовете на героите, сцените, малките детайли, въобще всякакви подробности (13-ият войн е един от тях, но това е друга история). „Чудото на 34-та улица“ е сред тях. Това е една нежна, вълшебна история, изпълнена с топлота, любов, вяра, надежда, невинност и красота. За съжаление, не съм гледала оригинала от 1947 г. с участието на Натали Ууд, който е отличен с много високи оценки както от критика, така и от публика. Но аз съм хлапе от 90-те и за мен, моят филм за 34-та улица е този с Ричард Атънбъро.

Четвъртият ден от предизвикателството настъпи с непрогледна мъгла, която се задържа целия ден. Отвсякъде ме бомбардираха с информация за катаклизми, заболявания и въобще края на света. Не че не са прави, но човек трябва да се лови за някаква частица надежда и аз я потърсих в един от прекрасните спомени от детството ми. Г-н Крингъл – имам нужда от вас!

Вечерта се заредихме пред екрана на телевизора и за първи път пуснах филма на  дъщеря си, която е на 5 г. През първите 30-тина минути се чудех дали съм постъпила правилно, защото дори не мога да ви изброя или изрецитирам въпросите, които ми зададе и констатациите, които направи: „Той не е истинския дядо Коледа, нали? Това е актьор“; „Защо говори с елена?“, „Къде е бащата на момиченцето? При звездичките ли?“; „Защо момиченцето се казва Сюзан?“ и тн. Тъкмо се чудех дали да не отида в съседната стая и да си ударя главата в стената, когато настъпи неподозирана тишина и моето момиченце започна да гледа истински филма. Изгледа го целия и остана очарована! Да видя в очите й същия блясък, който аз самата имах преди години е безценно! Всичко завърши с думите й: „Мамо и аз вярвам! А тези, които не – ще получат въглища и картофи!“, след което ме гушна и си легна.

„Чудото на 34-та улица“ разказва историята на истинския г-н Крис Крингъл (сър Ричард Атънбъро), който в края на ноември се намира в Ню Йорк и по стечения на определени обстоятелства става дядо Коледа в магазина за играчки на Коул за целия празничен сезон. Точно така, той е дядото с когото се снимат децата и споделят своите подаръци. Един от шефовете му е самотната майка Дори Уокър (Елизабет Пъркинс, „Голям“), която е здраво стъпила на земята наранена душа, която не вярва в нищо, което не може да пипне. Така е възпитала и 6-годишната си дъщеричка – Сюзан (Мара Уилсън, „Матилда“), която е свръх сериозно и леко тъжно момиченце за възрастта си. В сюжета е намесен и очарователния съсед на г-жа Уокър – адвокат Бедфорд (Дилън Макдермът, „Зловеща семейна история“), който е нещо повече от просто добър приятел на семейството. Г-н Крингъл има важна задача пред себе си – да накара семейство Уокър да повярва в него, а защо не и целия град.

Историята е създадена от сценаристите на филма от 1947 г. – Джордж Сийтън и Валентайн Дейвис, само че през 1994 зад камерата застава не Сийтън, а Лес Майфилд, който е режисирал не особено добри филми като „Флабър“. Въпреки това той се справя чудесно с римейка. Коледната атмосфера е предадена достоверно и сякаш наднича зад всеки ъгъл. Актьорският състав е избран чудесно и си личи с какво удоволствие играят. Разбира се, сценарият носи леката наивност на сюжетите от 50-те години в комбинация с чувството за хумор от 90-те години. Има клиширани реплики; „лошите“ си личи колко са лоши, дори само по музиката, която зазвучава като се появят; американският дух направо крещи от екрана и е предаден от моменти, в които обществото се сплотява зад една кауза и от развръзката, свързана с банкнота от 1 долар.

Не всичко е цветя и рози и вече като възрастна улавям и неща, които не са напълно идеални, както ги помня от детските си години. Актьорите избрани за отрицателните роли леко преиграват, което не е проблем за младата аудитория, но възрастната – няма как да не го забележи. Като родител направо се плаша от посланието, че дядо Коледа може да сбъдва желания, свързани с хора – като това да ти донесе баща или пък че може да направи така да живееш на по-хубаво място. Съзнавам, че целта е да се покаже, че няма невъзможни неща  за добрия старец и че той може да побутне съдбата в твоя полза. Въпреки това тръпнех дали детето ми няма да се обърне към мен и да каже, че иска да напише отново писмо до дядо Коледа и този път да си поиска истински замък. За мой късмет това не се случи, но гледайки го с нов поглед, може би е добре да го споделите с децата си, когато те са малко по-големи и вече поне се е прокраднало съмнението в съществуването на г-н Крингъл.

„Чудото на 34-та улица“, като всеки друг коледен филм, съдържа определен процент захаросаност, но той не е твърде голям. Самата идея зад сценария е прекрасна: един наглед обикновен човек, който е убеден, че е дядо Коледа и се опитва с добротата си да убеди и останалите, като започва с едно малко семейство. Посланието на филма е ясно и се появява в ключове моменти, а именно „Аз вярвам“. Толкова лесни думи за едно дете и толкова трудни за изговаряне от един възрастен. А в какво ни кара да повярваме филма? В доброто, в надеждата, в невинността, в любовта. И аз като дъщеря ми „вярвам“, защото е една приятна и добра илюзия, а и не искам в чорапа ми да има въглища, особено предвид климатичните промени. Вижте, на картофи бих се зарадвала! 😀

Четете още:

3 декември: Коледата на Анджела/ Angela’s Christmas (2017) – късометражен

2 декември: Елф/Elf (2003)

1 декември: Коледни хроники/ The Christmas Chronicles (2018)