6 декември: Бяла Коледа/White Christmas (1954)


Оценка в IMDB: 7.6

Оценка в Rotten Tomatoes: 76% (критика) vs. 88% (фенове)

Оценка Cinema Sistars: 7/7

В навечерието на два семейни празника и след като предходното капаче от коледния календар щеше да ме погуби със захар, реших, че този път трябва да заложа на нещо сигурно. Замислих се – какво да е, че хем да е хубаво, хем да не съм го гледала (за коледни филми това е задача с повишена трудност). След една импровизирана коледна дискотека у дома и укротяване на малките елфчета, с резен торта в ръка и презаредени с добро настроение, с половинката се отдадохме на пред-коледно удоволствие. А какво по-хубаво от една класика от 50-те с всички плюсове, минуси и разлики в поколенията.

White Christmas разказва историята на бойните приятели Боб Уолъс (Бинг Кросби, „Висшето общество“) и Фил Дейвис (Дани Кей, „The Court Jester“), които след края на Втората световна война започват един успешен мъжки дует и изнасят представления из цялата страна. След едно техните представяния в слънчева Флорида те срещат сестрите Бети Хейнс (Розмари Клуни, „The Stars Are Singing“) и Джуди Хейнс (Вера Алън, „On the Town“), които привличат вниманието на двамата мъже. След няколко перипетии, четиримата се озовават във Вермонт, където сестрите са наети за зимния сезон да дават представления. Там Боб и Фил срещат свой стар познайник от войната и човек, когото дълбоко уважават – ген. Том Уейвърли (Дийн Джагър). Ще спасят ли бизнеса на генерала? Ще успеят ли да направят едно малко коледно чудо за него? Ще спечелят ли сърцата на двете очарователни дами? Всичко това се развива в мюзикъла на фона на познати и непознати песни и танци, някои от които са останали не само в киното, но и в историята на музиката.

Когато става дума за филм наложил се като класика винаги има причина за това – дали са непреходните въпроси и проблеми, които поставя, дали е носталгията по миналото, дали е чистотата и красотата на едно отминало поколение.  Обръщам внимание на това, защото не ми беше приятно да прочета критики за филма от рода на – „твърде весел“, „насилен сценарий“ и тн. Да, той носи лекотата на филмите от 50-те и не е тежка драма, която те кара да си изплачеш очите. Той прави нещо по добро – помага ти да ти олекне и те кара да се усмихнеш, което е тежка задача в днешно време.

Мюзикълът White Christmas започва и завършва с едноименния коледен хит. В откриваща сцена тя е изпълнявана от Бинг Кросби във военно време, докато края на филма ни я поднася в доста по-ведър вариант в мирно време. Отварящата сцена е скромна, минорна, сива, докато краят е бляскав, изпълнен с хора, живот и цветове. Идеята е едновременно простичка, но страхотна – противопоставянето на военно и мирно време в две сцени. Освен в началото, войната не е основен пейзаж във филма, тя се крие в детайли като – носталгията по миналото, бойната дружба, дългът към спасен живот, уважението към висшестоящите и тн.

Песента White Christmas е единствената известна песен от саундтрака. Други две изпълнения, които са останали за поколенията и могат да се видят в класации, предавания и като примери за мюзикъл са: „Sisters“ и „Gee, I Wish I Was Back in the Army“. Особено любимо на публиката е изпълнението на Кросби и Кей на песента „Sisters“, което е наистина забавно! Има множество препратки към по-късни изпълнители и песни. Розмари Клуни има изпълнение, което наподобява „Diamonds are girl`s best friends“, а една от хореографиите на Кей и Алън е истински модерен балет, тип „Ах, този джаз“, но с приповдигнатата музика от 50-те.

Друго удоволствие, което носи филма White Christmas е прекрасното чувство за хумор. Шегите са леки, но интелигентни. Няма излизане от добрия тон, няма вулгарност, няма похотливост, нито гротески сцени, така характерни вече за американските комедии. Публиката си почива и се наслаждава на случващото се на екрана. Закачливите диалози се прекъсват от музикални интерлюдии, което е освежаващо и прекрасно. Танците са изящни, сложни, цветни. Човек се възхищава от таланта, който показват актьорите и от факта колко много умения е трябвало да притежават. Напоследък рядко някоя съвременна комедия успява да ме разсмее, но вчера определено се забавлявах. Според мен хората, които критикуват филма са пропуснали факта, че е мюзикъл и да – изненада – ще има доста песни и танци. Като филм на Дисни, но за възрастни.

Едно леко минусче понякога са самите декори. Ясно е, че става дума за 50-те и сценографите са се постарали страхотно за пищните музикални сцени. Проблемът е, че невинаги пропорциите и перспективата в декора са уловени прецизно. Например има една сцена, в която един фар на заден план сякаш иска да излезе от кадър и да дойде напред към зрителите. Това са дребни кахъри и детайли и го отбелязвам, колкото да спазя тона на критиката тип „сандвич“.

Режисьор на White Christmas е небезизвестният Майкъл Къртис. Той е отговорен за филми като: „Казабланка“, „Робин Худ“ и „Команчерос“. Къртис съумява да направи някои сцени като картини! Извлякъл е най-доброто от актьорския състав, който е прекрасен. Кросби има един от най-дълбоките гласове, Кей е харизматичен и толкова закачлив, лелята на Джордж Клуни – Розмари е истинска изтънчена дама, а Алън е направо опасна. Сценаристите Норман Красна („Ярост“) и Норман Панама („Above and Beyond“) са изградили една наистина чудесна и забавна история. Посланието им е красиво – за топлотата и магията на Коледа, която ни прави по-добри.

White Christmas е едно ретро бижу, изпълнено с топлите гласове на Бинг Кросби и Розмари Клуни, с танците на Дани Кей и Вера Алън и излязло под майсторската четка на режисьора Майкъл Къртис, за да радва поколение след поколение със своя дух, послания и закачливо чувство за хумор. Насладих му се и се отнесох напълно. Дори забравих да подготвя рибата за предстоящия празник, но си заслужаваше. Нямам търпение за следващото си коледно приключение!

Четете още:

5 декември: Ще бъда вкъщи за Коледа/I’ll Be Home for Christmas (2016)

4 декември: Чудото на 34-та улица/Miracle on 34th Street (1994)

3 декември: Коледата на Анджела/ Angela’s Christmas (2017) – късометражен