ABC Actors – Джуди Денч/ Judi Dench
Оценка в IMDB: 7.4
Оценка в Rotten Tomatoes: 87% (критика) vs. 83% (фенове)
Оценка Cinema Sistars: 6/7
Чао чао Малък Сечко, здравей бабо Марта и ето ме отново пред екрана, повлияна от поредния филм с Джуди Денч. Notes on a Scandal (2006) / Записки по един скандал е избор, който ми донесе не само поредната силна роля на Джуди Денч, но и прекрасно превъплъщение на друга моя любима актриса, която също е част от проекта и беше на буквата „C“, а именно – Кейт Бланшет. Две невероятни жени и великолепни актриси в един разтърсващ филм за желанията, приятелството, истината, лъжата и осъзнаването.
Действието на Записки по един скандал се развива в Лондон. Барбара Ковът (Джуди Денч) е стара мома, пред пенсиониране, учителка по история в една гимназия, която е за ученици от не особено престижни квартали и която още от ранна възраст си води дневник. В началото на новата учебна година в училището постъпва на работа нова учителка по изобразително изкуство – Шийба Хард (Кейт Бланшет), която е нежна, внимателна, от добро семейство, омъжена за по-възрастен мъж – Ричард (Бил Най) и отдадена майка на две деца, едното от които има синдром на Даун. Постепенно Барбара и Шийба се сприятеляват, докато един ден, на Коледното тържество, г-жа Ковът не става свидетел на интимна среща между г-жа Хард и един от нейните ученици – 15-годишният Стивън Конъли. Дали Барбара ще разкрие неморалното поведение на Шийба или ще го използва, за да осъществи собствените си тайни желания? Това са въпроси, които постепенно се разплитат в психологическата драма и всичко това е на фона на записките в дневника на г-жа Ковът.
Режисьор на Записки по един скандал е Ричард Айър, който си партнира с Джуди Денч в няколко филма – „Айрис“ и „Вишнева градина“. Филмът е екранизация по романа на Зоуи Хелър – „Какво си мислеше тя?“, а сценарист е Патрик Марбър (Отблизо). Джуди Денч е направо смразяваща. Начинът по който гледа, езикът на тялото й, думите й, които са жестоки, но не и лишени от доза истина, са силно въздействащи. Кейт Бланшет е идеална за ролята на Шийба, която е по-обърканата и уязвимата от двете главни героини. Тя е като вода, която се сблъсква със скалата на Денч.
Записки по един скандал поставя доста морални въпроси. Това не е просто филм за прегрешението на една учителка, за уязвяването на едно момче или за злобата на една стара мома. Това не е и любовен филм. По-скоро е филм за желанието в различните му проявления. Желанието за един различен живот, копнежа по младостта, подтиснатите емоционални и сексуални чувства, искането да се почувстваш жив, да избягаш от самотата. Героините трудно могат да бъдат симпатични на зрителя, тъй като нито една от двете не е невинна. Дори не искам да коментирам мисълта за възползването от 15-годишното момче. Не ми се мисли как го е изиграла Кейт, тъй като е майка на 3 момчета. Тийнейджърите могат и да са зрели за възрастта си и да си го търсят, както пише Набоков, но възрастните са тези, които следва да действат рационално.
Макар на преден план да са извадени гореописаните морални казуси, Записки по един скандал поставя на преден план и други въпроси. Един от тях е за самотата и за това как тя се отразява на хората. Джуди Денч е като класическа картина на старата мома – съсухрена, със сиви и безцветни дрехи, водеща дневник, в който пречупва реалността през собствената си закостеняла призма. Разбира се, тя има котка и е недолюбвана от колегите си. Ако не ги отблъсква, единственото чувство, което буди сред околните е съжаление, както в лицето на близките си, така и в това на Шийба. Коренно противоположна е героинята на Кейт, която се облича артистично, води оживен социален живот, има пълен дом и семейство, но която не счита това за достатъчно и търси щастието си другаде.
Друг аспект, който вяло се загатва, но ми беше любопитно да открия е въпросът за образованието. Записки по един скандал започва с размислите на г-жа Ковът, която седи на прозореца в училище и наблюдава учениците, които идват в началото на учебната година: „Ето ги местните пролетарски пубертети. Бъдещите водопроводчици и продавачи. А също и бъдещите терористи.“ Колкото и да ми е тъжно и колкото и да уважавам учителската професия, трябва да кажа, че за съжаление има учители като г-жа Ковът. Най-пагубно за един учител е да мрази децата, да не вярва в тях, да не ги смята за млади и будни умове, които си заслужават вниманието. Това са хора, които работят на автопилот, стоейки на своя морален пиадестал, като компас, който уж показва вярната посока, но всъщност дърпа всичко и всички назад. Те не предават знания, те не провокират мисъл, те ги убиват. Те са работниците, за които учениците са просто „тухли в стената“.
Силно разтърсващ за мен беше и един друг момент в началото на Записки по един скандал. Когато директорът беше събрал всички учители и ги беше помолил за докладите им за новата година, които съдържат самооценки, цели и тн. Отново докладът на г-жа Ковът беше този, който привлече вниманието ми. Неговото кратко съдържание беше: „Преподаването по история е на ниво, подобаващо за подобна институция. Резултатите на учениците са непроменени от 30 години насам – под средното равнище за страната, но над катастрофалния минимум. Не препоръчвам никакви промени.“ В последното изречение се крие разковничето – без промени. И пак трябва да кажа – за съжаление е валидно за някои учители и в днешно време. Не знам дали е утеха, че не е само в България. По-скоро ми е болно, че съществува тази закостенялост, липса на трепет, на желание, на воля. Никой не е казал, че трябва да е благодатна професия или че децата веднага ще оценят усилията и грижите. Напротив, в това отношение учителството прилича на родителството – трябва да те уважават, а не толкова да си им приятел, но трябва и ти да проявяваш уважение и да им помогнеш да развият мисленето си, а дали те ще те оценят, може би – когато пораснат.
Малко съжалявам, че филмът не доразви тези разсъждения за обучението, но в крайна сметка целта и насоката му е друга. Записки по един скандал е интересен психологически филм. Той се опитва да проникне в тайните мисли и желания на две жени, да ни ги представи, да се опита да ги оправдае. За мен имаше лек дисбаланс – героинята на Кейт беше твърде объркана, докато тази на Джуди Денч – беше жестока и твърда. Но и в живота е така и хората не са равнопоставени. Не ми хареса и прекаленото стереотипно описание на героинята на Джуди Денч, но това беше търсен ефект. Човек като го гледа стига до извода, че трябва да се пази от старите моми и от учителките по история. Това е в рамките на шегата. С този интересен, но леден образ, слагам край на буквата „D“ и поемам напред, към следващия актьор/ актриса, които ме очакват.
cinemasistars.com 