ABC Actors – Юън Макгрегър/ Ewan McGregor
Оценка в IMDB: 7.4
Оценка в Rotten Tomatoes: 72% (критика) vs. 84% (фенове)
Оценка Cinema Sistars: 5/7
Трябва да ме разберете, човек не може да гледа Трейнспотинг и Т2 Трейнспотинг и след това отново да заложи на тежък филм – трябваше ми нещо по-леко от филмографията на Юън, което да не съм гледала – Кристофър Робин ми дойде тъкмо идеално – като гърненце с мед в края на тегав ден! Филмът е от миналата година, не е биографичен, не е комедиен, както го определят, а е по-скоро семеен, който има от всичко по малко.
Кристофър Робин започва по интересен начин. Прелистваме страниците на любимата книга на Милн, с няколко ярки моменти, които изпъкват сред историите, за да стигнем до деня, в който Кристофър трябва да замине за пансион, т.е – да порасне. След това действието също бързо се прелиства като ни показва как пораства той, за да спре в един определен уикенд, когато вече възрастния Кристофър (Юън Макгрегър) има ужасно тежки проблеми в работата и трябва да разбере как да ги преодолее, така че да спаси служителите си. Това го изправя за пореден път на нож със семейството му. В този безрадостен миг от живота на вече порасналия герой един приятел от детството неочаквано отново се озовава в живота му – това е Мечо Пух. Дали е съдба или подсъзнателно Кристофър е имал нужда от спасител, каквато и да е причината започва едно приятно и леко приключение, което се развива само за два дни, но променя курса на живот на едно позагубило истинското си аз пораснало момче.
Това е една наистина сладка история поднесена по изтънчен начин от режисьора Марк Форстър (Ловецът на хвърлила; Балът на чудовищата). Стилът му е добре познат от „Да откриеш Невърленд“, който обаче е базиран по реални биографични данни. В този случай режисьорът и сценаристът Ърнест Шепърд (анимацията Мечо Пух) са имали по-голяма свобода, защото са си задали хипотетичния въпрос – „Какво би станало ако Кристофър Робин е пораснал, забравил е за „Голямата гора“, но един ден приятелите от миналото отново нахлуят в живота му?“ Така ние като зрители се радваме на хубава, добре изпипана история за едно любимо мече, познатите герои – Прасчо, Тигър, Йори, въобще цялата банда и разбира се – на една прекрасна игра от страна на Юън Макгрегър.
Макгрегър е наистина очарователен в ролята на Кристофър Робин. Дали защото самият актьор прилича на пораснало момче, което всеки един миг може да те погледне с ококорени от учудване очи – не знам, но определено играта му се отдала с лекота. Не е подходил снизходително към персонажа, третирайки го като обикновен детски герой, напротив. Именно, защото става дума за толкова известен персонаж от една от най-любимите книги на децата по света – Макгрегър е много внимателен и прецизен в изпълнението си.
Трябва да отбележа и чудесната работа на озвучителите на прекрасните герои, които до един са все познати имена: Брад Гарет (Всички обичат Реймънд) е Ийори, Джим Къмингс отново дава гласа си, както за Мечо Пух, така и за Тигър, Питър Капалди (д-р Ху) е Заека и тн. Прекрасни, отличителни гласове, които съживяват героите, които макар и анимирани са едни страхотни партньори на игралните си колеги. Хареса ми и подхода в анимацията, защото тези любими герои са направени като плюшени играчки, което не само ги доближава до първообраза им, но и ги прави още по-скъпи за зрителя – все едно гледаш любимото си плюшено мече!
Докато гледах Кристофър Робин осъзнах и още едно нещо – Мечо Пух страшно много ми прилича на петгодишно дете – вечно гладен, търсещ насока, страхуващ се от липсата на щастие или т.нар Слонбалон, играещ на дразнещи възрастните игри, като това да повтаря неща до припадък, искащ балончета, внимание или мацащ навсякъде с лепкав мед, въобще стана ми още по-любим. Когато го четеш като дете не може да осъзнаеш по-голямата картина. Мога и да греша, но Мечо Пух определено ми стана още по-скъп и наистина ми се иска да пробуждам колкото се може по-често глупавото старо мече във себе си, да се държа свободно и да си спомня лекотата, с която измислях светове и игри като малка.
Защо обаче не ме грабна напълно филма? Страхотен екип, особено самия Кристофър, любими персонажи, но през цялото време нещо ми куцаше. Имаше една мудност и пресиленост на моменти. Нямаше я искрата, която очаквах. Напомни ми за филма „Хук“. Тук трябва да отбележа, че това е лента, която направо знам наизуст, сигурно бих впечатлила самия Спилбърг, да не говорим, че имах ранно копие на касетка, на което както добре знаете първо се чува оригинала, после дубльорите подтичват след репликите – така и съм ги запомнила. „Хук“ също е с измислен сюжет и третира една и съща тема – пораснали възрастни, разочаровани деца, забрава за детството. И двата филма са семейни и с предвидим сюжет, но за разлика от „Хук“ в Кристофър Робин ми липсваше достатъчно емоционален заряд. Филмът е приятен, добре изпипан, не е загуба на време, нооо е в повече захаросан и не така въздействащ. Може да е въпрос на лично усещане и други да го намерят дори за по-добър, но мен просто не ме грабна напълно.
Моето три филмово пътешествие из филмографията на Юън Макгрегър приключи по възможно най-сладкия начин – с едно мече, с едно пораснало момче и с едно пробуждане на спомените от детството. Сега в проекта е ред на Итън Хоук и нямам търпение да започна!
cinemasistars.com 