Оценка в IMDB: 5.7
Оценка в Rotten Tomatoes: 33% (критика) vs. 38% (фенове)
Оценка Cinema Sistars: 5,5/7
Не успявам да изгледам всички филми, които излизат на голям екран веднага, но анимациите обикновено са ми в кърпа вързани. Не само, защото малчуганите скачат на главата ми като видят, че е излязъл нов афиш, а и защото винаги съм обичала рисуваните филми. Те не само разтоварват и разведряват със свежо чувство за хумор, но и засягат важни моменти от живота, проблеми и въпроси, чиито отговори, да си призная, не само децата търсят.
Джун (Бриана Денски) е прекрасно малко момиче с голямо въображение. Тя и майка й (Дженифър Гарднър) си играят до насита като измислят заедно един чудноват и приказен парк, в който не само има невъобразими забавления, но и страхотни приятели-животни. В Парка на чудесата са Пийнът (Норбърт Лео Бутс), Стиийв (Джон Оливър), Грета (Мила Кунис), Бумър (Кен Хъдсън кембъл), Купър (Кен Йонг) и Гъс (Кенан Томпсън) или маймунка, таралеж, глиган, мечок и двама братя-бобри. За да се разрасне приказката е необходимо само да се даде на Пийнът вълшебния пастел и да му се прошепне поредната атракция, която да зарадва посетителите. Един ден обаче майката на Джун се разболява и всичко се променя.
Историята е приятна, въпреки че можеше и да е по-добре изпипана. Малко ме хвана страх и мен от едни мунки-зомбита, може би защото по принцип не харесвам ококорени и странни плюшени играчки. Ядрото на анимацията е връзката между майка и дъщеря и как едни ужасни обстоятелства могат да наранят едно дете и неговия свободен и ведър дух. Повлияна съм, защото гледах лентата с дъщеря ми и ми стана мило и драго, когато тя се гушкаше в мен и почувства, че нещо не е наред и че главната героиня страда. Не е прекалено трагично, за което благодаря на сценаристите, иначе не знам как щях да обяснявам историята на дъщеря ми. Пиша го за да имате предвид като водите малчуганите.
Друг голям плюс е огледалния образ между Джун и самия Парк на чудесата, даже по-конкретно – Пийнът. Единият търси ред, за да преодолее страховете си и другият се опитва да постигне същото. Хареса ми и метафората за това, че винаги в живота на едно дете настъпва момента, когато голям тъмен облак закрива напълно безгрижния му и многоцветен свят и как част от порастването е да се научим да държим този облак под контрол. Да, той винаги ще виси над нас, но да се надяваме, че няма да ни погълне.
Парка на чудесата обаче не е така силно въздействащ като филмите на Дисни и Пиксар. Шегите не са много, въпреки че се срещат тук-там. Героите не са напълно поглъщащи и силно въздействащи както в други детски филми. Анимацията също е малко по-различна.
Не съм сигурна, че като интрига в сюжета ще се хареса на по-големи деца, но ако вашите малчугани са по-мънички със сигурност ще им допадне. И как няма. Има парк със страхотни атракции, има чудни животни, има малко момиче с голямо сърце. Картините, които излизат на екрана зареждат с идеи за игри и дават полет на въображението. Само ще кажа, че първото нещо, което направи дъщеря ми като се прибра беше да започне да строи увеселително влакче с книги, което означава, че филмът определено й е харесал. А нали това е важното? Да видим усмивки по лицата на децата.
Парка на чудесата не бих го сложила в графата анимации за възрастни като „Отвътре навън“. Напротив, той е направен за и е насочен към най-младата аудитория. Ще е забавление за малките и приятно прекарано време за възрастните. Няма песни, които след това да запеят, а и не се очертава да е новата Елза мания, затова е безопасно. Никелодеон няма да догони нивото на Дисни с този филм, но е добра стъпка в тази посока. Трябва им повече дълбочина и по-грабващи истории и герои. Парка на чудесата е хубав филм, който ще е приятен за гледане за цялото семейство.
cinemasistars.com 