Paradise Road (1997) / Пътят към рая


ABC Actors – Глен Клоуз/ Glenn Close

 

 

Оценка в IMDB: 6.8

Оценка в Rotten Tomatoes: 48% (критика) vs. 78% (фенове)

Оценка Cinema Sistars: 6/7

Обичам да гледам исторически филми във всичките им измерения – адаптации на книги, по действителни случаи, сантиментални, леко пропагандни и тн. Особено въздействащо е, когато историите са истински и колкото и да има творческо разкрасяване няма как да останеш безучастен към човешките съдби от екрана.

Втората световна война е дъвкана и предъвквана както в документалните поредици, така и в киното. Историите за геноцида над евреите намират своето отражение в ленти като „Пианистът“ и „Списъкът на Шиндлер“, сюжетите, които дават превес на някоя от на страните-участнички могат да се открият в „Пърл Харбър“, „Писма от Иво Джима“ и „Враг пред портата“, а и има и художествени представи с огромно въздействие като „Животът е прекрасен“. Една от темите, която рядко се засяга е въпросът за военнопленниците и по-конкретно – европейските. Вероятно се дължи на желанието да не се обиди някоя страна или защото самите случаи често са брутални и тежки. Един от филмите по темата, които гледах не особено отдавна беше „Затворник на миналото/ The Railway Man“, с участието на Колин Фърт, който разказва за оцеляването на един британец в трудов японски лагер. Филмът е много интересен и препоръчвам да се види. Благодарение на проекта имах възможността да видя друг филм по темата за европейските военнопленници, и по-конкретно за жените, които са били в лагерите на японците.

Действието на Paradise Road / Пътят към рая започва през 1941 г. в Сингапур. Има музика, танци, пълно е основно с европейци и американци, които са спокойни, въпреки че около тях кипи войната. Всичке се забавляват се в един клуб, когато изведнъж им съобщават, че Сингапур скоро ще падне в ръцете на японците. Въпреки това няма точно паника, а повече отегчение от създалото се неудобство. Жените и децата са натоварени на кораби, които бързат да напуснат Сингапур, а мъжете остават в града. Скоро след като отплават, корабите са бомбардирани от врага и потопени, а оцелелите жени и деца бързат да се доберат до някакъв бряг. Три се озовават близо една до друга във водата, плувайки към Суматра – Адриан Паргитер (Глен Клоуз), която е женена за чаен плантатор, Роузмари Джоунс (Дженифър Ейл, „Гордост и предразсъдъци“), която е силно влюбена в мъжа си и Сюзан Макарти (Кейт Бланшет, „Елизабет“), която е австралийска медицинска сестра. Пристигайки на сушата те не намират спасение, но поне отново се събират с останалите жени и деца от кораба. Всички те са отведени в трудов лагер, в който има холандки, англичанки, австралийки, ирландки и дори германска лекарка – Франсис Макдорманд (Фарго). Сюжетът се разгръща около живота им в лагера по време на войната, силата на духа, който успяват да запазят благодарение на организирането на хор и приятелствата, които създават.

Пътят към рая е по действителни събития, но самите герои не са реални исторически фигури, а са базирани на такива. Една от тях е Маргарет Дръмонд (Квартет), чийто персонаж е вдъхновен от личността на мисионерката Маргарет Друбърг, която действително е участвала в хора, който се организира в лагера на остров Суматра. Доколко филмът е исторически правдоподобен? Бих казала доста. Опитът за пресъздаване на живота в лагера се доближава до събитията, описани в „Цар Плъх“, самите музикални изпълнения са направени на база запазените от жените в лагера нотни текстове и няма  разкрасяване на събитията.

Може да се каже, че има леко преувеличение в образите които са представени, защото сякаш са обградени от една по-идеализирана или романтична представа: проницателната и опърничава дама, която никога няма да се предаде, вярната любима, циничната мъжкарана, отраканата американка и тн. Това е направено с определена цел и не бих казала, че е дразнещо. Напротив, представя една по-богата палитра от образи, които могат да са във всеки период от историята и проследява техните действия в една ситуация, която изкарва както най-лошото, така и най-доброто у хората.

Режисьор на Пътят към рая е Брус Беърсфорд, който стои зад камерата на „Да возиш мис Дейзи“. Един от последните му проекти е „Последният танцьор на Мао“, но не бих казала, че е така въздействащ, както очаквах.  Глен Клоуз има една от главните роли в историята. Тя я изпълнява без да трепне. Героинята й е силна и умна жена, която прави всичко възможно да не падне духом и се грижи за тези около нея. Силен образ, който пасва чудесно на Клоуз, която като цяло харесвам в по-властните й роли, защото самото й излъчване е такова.

Актрисите, които й партнират са истински дъжд от звезди. Това е една от първите големи роли в киното на Кейт Бланшет, която още тогава показва огромния си потенциал. Франсис Макдорманд  е хаплива, какво винаги, но героинята й има своето очарование и е интересна. За Джулиана Маргулес това е било „почивка“  между снимките на „Спешно отделение“, като тя се превъплъщава в Топси – гордата американка. Дженифър Ейл отново е в ролята на по-романтичен персонаж, но присъствието й на екрана остава малко назад на фона на останалите героини. Лично на мен ми беше интересен образа на сестра Вилхеминия, изигран от холандската актриса Йохана тер Стийг (Безсмъртна любима), чийто думи сякаш винаги бяха на място.

Големите плюсове на Пътят към рая са прекрасните актриси, които участват, интересния сюжет, реалистичните преживявания, движението на камерата. Към минусите бих сложила леката стереотипност на персонажите и малко преувеличените достойнства, както и моментите, в които ги показват. Не мисля, че ако е имало каквато и форма на неподчинение или непремерени думи, жените са се измъквали, но пак зависи на кого са попадали. Човешкият фактор е неизбежен и не всичко е черно/бяло, дори по време на война. Не се заблуждавайте, че само защото има музика и много дами на едно място, то филмът е лек, небрежен или ни спестява ужаса на действителността. Напротив.

Филмовите ми часове с Глен Клоуз приключиха на фона на Равел, Дворжак и Шопен. Беше прекрасно пътешествие в нейната кариера и запълване на някои празноти. Време е за нов актьор и нови филми. Нямам търпение да продължа със следващата буква.

Вижте още:

Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи / The Guernsey Literary and Potato Peel Pie Society (2018) или една прекрасна екранизация

Born to Be Blue (2015) / Роден да бъде тъжен

Brexit: The Uncivil War (2019) – Брекзит