La Strada (1954) / Пътят


ABC Actors – Антъни Куин / Anthony Quinn

Оценка в IMDB: 8.0

Оценка в Rotten Tomatoes: 97% (критика) vs. 94% (фенове)

Оценка Cinema Sistars: 7/7

Силно присъствие, закачлив поглед и поведение на човек, който не приема „не“ за отговор. Антъни Куин е носител на две награди Оскар за поддържаща мъжка роля. Той е Ауда ибу Тайи в „Лорънс Арабски“, Гоген в „Жажда за живот“, Зорба и кой ли още не в своите над 150 превъплъщения в рамките на повече от 60 години. Недостатъчно познат за мен актьор и прекрасен случай да поправя това по време на проекта. За първо заглавие се спрях на „Пътят“ от 1957 г. Филмът е първият удостоен с наградата „Оскар“ през 1957 г. в категорията „чуждоезичен филм“ и се смята за връх в кариерата на неговия сценарист и режисьор – Федерико Фелини.

„Пътят“ е история за човешката природа, в която се преплитат три съдби: на грубиянина Дзампано (Антъни Куин), на чистата душа Джелсомина (Джулиета Мазина, „Нощите на Кабирия“) и на Лудият (Ричард Бейсхарт, „Моби Дик“). Първият е пътуващ цирков артист, чийто коронен номер е да разкъсва верига около гръдта си и за своя помощница, жена, въобще момиче за всичко взима бедната и леко странна девойка Джелсомина. Той е ужасен с нея, но тя търпи всичко. Един ден Джелсомина вижда Лудият, който също е от странстващите артисти и сякаш я вижда с различни очи. Съдбите на тримата герои се преплитат в един пътуващ цирк, който е началото на края.

Фелини е от творците, които наистина успяват да докоснат сърцето на зрителите със своите необикновено обикновени персонажи. В „Пътят“ за пореден път се удивих на неговото майсторство. Реалност и фантазия, лек сюрреализъм, красота и перфекционизъм до последния детайл. Фелини успява да изкара най-доброто от актьорите. Образите, които завещава на киното са истинско богатство.  Самият режисьор едва издържа снимките, защото получава нервен срив по време на заснемането на историята, факт, който е потулван от най-близките му, за да не се спре финансирането на продукцията. Сюжетът отчасти е вдъхновен от една идея за мъж и жена, които си изкарват прехраната на пътя, мимоходом спомената от неговия приятел и съсценарист – Тулио Пинели. Главната героиня е прототип на съпругата му и то в детските й години и самата тя изиграва ролята. Персонажът на Дзампано е базиран на спомен от детството му за един груб касапин женкар.

Пипкав при избора на актьори Фелини държи на едно нещо и това е Мазина да изиграе Джелсомина. Продуцентите са против, режисьорът е непреклонен и дори започва снимките без тя да е подписала реален договор. След първите сцени, изпратени до Парамаунт, присъдата е ясна и тя е, че никой не може да изиграе по-добре Джелсомина от Мазина. Гледайки филма мога да потвърдя това на сто процента. Актрисата е просто феноменална. Тя вкарва в образа отчасти клоунско поведение, харизма на мим и детско невинно излъчване. Очите и усмивката й говорят повече от хиляди думи. Изпълнението й е впечатляващо и бих казала, че на моменти дори засенчва останалите. Присъствието й е подобно на Чаплин, но по-невинно.

Колкото до Куин – той не е първият избор на Фелини за филма. Режисьорът си представя обикновен човек, за предпочитане цирков артист, но прослушванията са неуспешни. Един ден Мазина довежда Антъни на гости и бум – Фелини открива своя Дзампано. Актьорът обаче не иска да играе и отказва, докато един ден не гледа „Мамините синчета“ и е запленен от стила и работата на Фелини. По същото време Куин снима и филмът „Атила“, където изпълнява главната роля в компанията на София Лорен, но се наема да участва и в двата проекта – до обяд е с Фелини, а след това с Пиетро Франчизи. Въпреки напрегнатия график, Куин дава най-доброто от себе си и изпълнението му е изключително. Паднал на колене на плажа и осъзнал грешките в живота си – това е сцена, която се запечатва в съзнанието. Трансформацията на героя му от непукист и егоист, който е докоснат от любовта без да го съзнава, а когато това става е твърде късно е красива.

Под звуците на музиката на Нино Рота („Ромео и Жулиета“) зрителите влизат в черно-белия свят на Фелини. Доброто е предадено чрез нежната Джелсомина, злото – чрез мрачния Дзампано, а Лудият е като шутът от старите пиеси, който вижда истината, но заплаща висока цена за нея. На моменти ми напомняше на приказката „Вълшебната флейта“, може би заради сходството между персонажът на Бейсхарт и Папагено или заради нежната основна мелодия, която е ключова за сюжета.  Това е от филмите, които оставят зрителите без думи на финалните надписи, защото е просто перфектен до най-малката подробност. За мен „Пътят“ е приказка за любовта – малко наивна, малко неразбрана, малко отблъсната, но проникваща и в най-коравото сърце.

Вижте още:

The Song of Lunch (2010)/ Обедна песен

Before Midnight (2013) / Преди полунощ

Roald Dahl’s Esio Trot (2015) / Костенурке, костенурке

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s